“Войната на молива. Българската карикатура от Освобождението до днес” е изследване на българската карикатура. Книгата придружаваше изложба във Водната кула през 2018 г. Сега вече живее собствен живот. Книгата е двуезична – на български и английски. Тя е резултата от работата на колектив от утвърдени автори – Пламен В. Петров, Рамона Димова, Красимир Илиев, Иво Милев, Наталия Христова. Пламен В. Петров, Рамона Димова се спират на карикатурата от 1878 до 1918 г. и на отделни нейни автори; Красимир Илиев – на силното време за карикатурата ни – от края на Първата световна война до 9 септември 1944 г., както и на следващия период – до Априлския пленум, особено тежък за свободомислещите художници; Иво Милев очертава социалистическия период на карикатурата – 1956–1989 г., а Наталия Христова – нейната съвременност. Книгата попълва значителни празноти в изследователските усилия върху историята на българската карикатура.
Всеки от разгледаните периоди има свои драматични различия. Рязка е разликата до появата на „Червен смях“ и след това, когато карикатурата е дамгосана да бъде в ущърб на смешното, защото е политизирана. Безспорно във времената, когато вестникът е демиург на събитията, карикатурата е тяхната най-бърза реплика, тя ги следва като сянка или се опитва да ги предскаже, а те се състезават по злощастие. Парадоксално е, но след катастрофалния завършек на войните от началото на ХХ век българската общественост има възможността да се наслаждава от страниците на „Българан“ и „Барабан“ на великолепни като полиграфско качество изображения, което от тук насетне ще върви надолу, обратно на ожесточаващото се поляризиране на духовете.
След кървавите събития – Септемврийското въстание 1923 г. и атентата в църквата „Св. Неделя“ през април 1925 г., в българското обществено съзнание е издълбана пропаст, която няма с какво да се запълни. Божинов ще стане кандидат за академик, с което престижа на карикатуристите ще премине на друго ниво, но ожесточението спрямо тяхното преследване ще се увеличава. Средата на 30-те години на ХХ век е времето на изключителните постижения на българската карикатура. Всички художници, включително Борис Ангелушев в чужбина, по това време създават своите най-ярки творби. Много скоро развоят на цялото ни изобразителство, но най-вече на карикатурата ще бъде фатално променен, карикатуристите ще бъдат единствените художници, които ще бъдат публично съдени, а един от тях, Райко Алексиев, ще бъде изтезаван до смърт (от неизвестни, но предполагаеми извършители).
Още по-страшна ще бъде ситуацията, в която българските карикатуристи ще бъдат принуждавани да повтарят като папагали съветските образци, когато най-смелите и най-талантливите от тях започват да се страхуват. Все пак, един от тях, художникът Александър Жендов, който често използва противопоставянето на мащабите на фигурите, се осмелява да „мери ръста си“ с предводителя на тоталитарната държава Червенков, но дори и преди това на всички е станало ясно, че карикатурата в България може да съществува публично, единствено като изпълнява ролята на слугинаж. Карикатуристите ще се учат да се надлъгват с цензурата до степента, в която са излъгали необратимо самите себе си. Или, както казва Иво Милев – превръщат занаята си в „поле за формални експерименти“. Карикатурата е заменена от вица, който се разпространява от уста на ухо. В зависимост от притежателя на ухото, с различна степен на опасност. И все пак, се намира ученик на Бешков, който не може да устои на беса да карикатури началника на държавата. Тодор Цонев измива срама на цялата гилдия.
