Какъв човек е Кирил Кръстев – Петко Тодоров разказва от първо лице за големия ерудит

« Всички новини

Какъв човек е Кирил Кръстев

Убеден съм, че отговорът на въпроса тръгва от Гео Милев. Разбира
се, важно е семейството, важно е, че бащата на Кръстев е книжар, важна е
интелигентската среда в Ямбол. Но явяването на Гео Милев катализира
качествата на младия Кръстев, заради които, ако щете, сме събрани сега
тук. Това е по признание на самия Кръстев. Гео Милев беше в съзнанието
му като мерило. Не бяха редки случаите, когато разговорът опираше до
неговото име: „Гео казваше… Гео смяташе…”. Владо Свинтила ми каза:
„През Кирил Кръстев ти общуваш с Гео Милев”.
Кръстев пристига в София в орбитата на Гео Милев. Чрез него
попада и в орбитата на Чавдар Мутафов. По-млад е от Милев 9 години, от
Мутафов – 15. „Седнали сме, разказваше, – в бирарията при Борисовата
градина, минава Иван Милев. И Гео (а той си падал по апломба): „Иван
Милев! Голям български художник! Аз го лансирах!”. И Чавдар го засича:
„Геото, Геото, и аз съм го лансирал!”. Съдрахме се с Кръстев да издирваме
публикувано от Мутафов до онзи момент за Иван Милев – когато
събирахме сборника с негови текстове. Нищо не открихме.
На Мутафов той дължеше оценката пред Гео Милев за началните си
публикации: „Киро почна да ги чактисва тези работи!”. „Представяш ли си,
призна ми Кръстев – Да го чуеш от Чавдар Мутафов!”. Длъжни сме да си
дадем сметка, че Кръстев до към 45-50-те си години е в някаква степен
ученикът. Или поне по-младият в общуването с близките му изявени
личности. Васил Захариев, с когото са един до друг в прословутия шарж на
Писателското кафене на Александър Добринов е с 9 години по-възрастен.
Срещал съм назоваване на Елин Пелин вместо него от някои при
разкодиране на изображенията. Въпросът е що ще Елин Пелин до Васил
Захариев? Това между другото. Със Захариев по-късно са съавтори на
голямата книга „Стара българска живопис”. Кръстев впрочем обичаше да
споделя пикантерии от другаруването си с Елин Пелин. Който е по-
възрастен от него с 27 години.
Склонен съм да мисля, че тази позиция на Кръстев му е действала
мотивиращо и дисциплиниращо. И е от значение за формиране на
поведението му в духовния живот, на неговия мироглед, начин на работа и
ако щете почерк на изразяване. Заявявам го под давление на наученото от
разговорите ни. И като казвам „поведение в духовния живот” – зрелият
Кръстев, а моето познанство с него е от тогава, беше несъвместим с
груповостта. Въпрос е и на личностни нагласи, но възрастовата еднаквост,
особено в младежки години е силен фактор за групата. И друго. Да се
загледаме в изредените до тук личности, а техният списък може да се
удължи – виждаме ли ги в групи? В онази неформална схема на
свързаност, която предполага нерегламентирани услуги, помощ, подкрепа

и др. такива. За Кръстев са в сила и други фактори, но спирам до тук. Той
си спомняше с кеф събиранията у Константин Петканов, където основна
фигура е Илия Бешков. Не пропускаше седмичния „салон” на Миша
Танева, когато беше на крак. Но социалният му живот изключваше
групата. Кръстев беше антикупонджия. Не разбираше алкохола като
социален фактор. С вечерята изпиваше понякога малка гроздова като
лекарство – заради стомашните си проблеми. Само толкова.
Пак в този ред на мисли той внушаваше дистанция и отстраненост. И
някаква недостъпност. Струва ми се, че това беше най-сложното в
характера му. Защото това внушение се дължеше както на засукана сплав
от негови поведенчески норми и нагласи, така и на начина на
възприемането му, повлиян много често от мнителност и предразсъдъци.
Писателят Антон Кафезчиев на няколко пъти ми подхвърли: „Страшно ми
е любопитно как общуваш с него. Трябва да поговорим”. Антон напусна
този свят преди да успеем да обсъдим тази тема. Кръстев задължително ме
дърпаше за лакътя, когато в изложба се заприказвах с някой художник. С
изсъскано в ухото ми даскалско раздразнение: „Нали съм те предупредил
да не ги слушаш!”. Да не слушам художници. Кълнеше: „Те всички са
дървени философи!”. Отказваше да посещава ателиета.
Дали ще открива изложба, дали ще се изказва публично, той мразеше
да импровизира. Предпочиташе подготвен текст и четеше. Което
респектираше. Впечатлението беше, че при него няма празни приказки. В
разговор с професионалисти не задаваше въпроси от общ характер.
Възприемаше се сякаш, че въпросите му са заради специално обмислен
интерес и че той не излиза от работно състояние.
Пак в този ред на мисли. Кръстев беше абсолютно индиферентен към
социално-йерархични значимости. Имал е като млад някои участия като
обществена фигура – без никакво значение за по-нататъшното му
формиране като личност и в житейски план. Интерпретирането на тази
особеност през криволиците на съдбата ще доведе до спекулации. Тя му
беше вътрешноприсъщност.
Не съм срещал по-съвършен редактор. Казвам го не защото беше
пръв читател на мои текстове. Той приемаше книги с автограф, изчиташе
ги и изпълваше със забележки. И ги предлагаше обратно на автора с
условие онзи да го обезпечи с нов екземпляр. Не помня някой да му е
отказал. Струва ми се, че и тази му особеност формираше съобщената вече
дистанция и отстраненост. Кирил Кръстев беше другият. Различният.
Необичайният. Отличаваше се. Позволявам си да кажа: Изпъкваше.
И имаше признание единствено заради работата си. То беше извън
всякакво титуловане и официалност. Наподобяваше обществена тайна, но
беше отрицание на мълвата със своята категоричност и неоспоримост. Бях
чувал от Христо Ковачевски „Специалният Кирил Кръстев, специалният
Кирил Кръстев…” и може да съм се бил обърнал към него с някакво

раздразнение заради усетена негативност в определението „специален”. И
Ковачевски ми обясни: „Чакай да ти обясня. Дипломирам се в Прага и ще
работя в Националната галерия. И се явявам пред Шмиргела”. Шмиргела е
директор на тази къща. Проверих – годината е 1963-та. „Шмиргела ме прие
и аз почнах: Завърших История на изкуството в Прага, там еди-кой си ми
преподаваше еди-какво си, той е написал това и това… По едно време ме
прекъсва: Ти Кирил Кръстев чел ли си? И му казвам, че ценя много Кръга
Мисъл, а той: Ти остави доктор Кръстев, ами се прибирай и залягай на
изкуствоведа Кирил Кръстев. След една седмица ела да ми кажеш какво от
него си прочел”. Тогава разбрах, че Кръстев е специален”.
Историкът траколог Димитър Попов пишеше като ученик разкази, та
се познавахме покрай списание „Родна реч”. И като се срещахме на
улицата разменяхме по 2-3 ценни мисли. Нещо му бях цитирал Кръстев с
уговорката „Ти като историк не си длъжен да го знаеш”. – „Напротив,
длъжен съм да зная човека, който разработва периодизацията на
българското изкуство”. На изложба на абсолвентите от Художествената
академия срещнахме Мара Цончева. Кръстев я хвана под ръка и я разведе
из залата. С коментари пред буквално всяка картина и фигура за
композиционни, колоритни и даже рисунъчни дефицити. Професор
Цончева кимаше и не му опонира нито веднъж. Припомням: той няма
художествено образование.
Кръстев беше вдъхновен и съкровен патриот. Книгата му „Наченки
на Ренесанс в средновековна България” излезе 20 години преди смъртта
му, а той докрая подхващаше разговор по темата като подпален, с
приповдигнат тон. С неизменното и многократно вмъкване между
изреченията на емоционалното „Представи си!..” – заради съизмерването
ни с другите европейски народи. Веднъж ми призна: „Нали знаеш, че съм
обиколил цяла Европа. Никъде природата няма нашата красота!” – думите
са прости, но съм ги запомнил заради интонацията. Седяхме на пейка,
наклони се максимално до лицето ми, изрече го почти шепнешком – като
откровение. Сякаш сподели тайна.
Има и друго. Той не степенуваше гения на Анри Матис и гения на
грънчара Петър Гигов. Имаше ненакърним вкус и влечение към
пластичния фолклор. Беше в състояние да коментира шарките върху
обикновена хурка сякаш тя е всепризнат художествен паметник. Беше
абсолютно лоялен и професионално ангажиран с изявите на Съюза на
художниците. Но свидетелствам: вълнението му при изявите на Задругата
на майсторите на художествени занаяти беше несъизмеримо. Може ли да
обясняваме това влечение през интереса на европейските авангардни
художници към примитива? Може би, но работата е, че Кръстев
изживяваше света естетически. Което пък е толкова широка тема, че
открехването й в тези предоставени ми минути би било обидно.

Кръстев беше безкомпромисно елегантен, а имаше изненадващо
малко дрехи. Изборът обикновено беше между две сака. Задължително
обвързваше облеклото с повода за излизане от дома. Размишленията му в
такъв момент ме оставяха не толкова с усещане за суета, а той беше
болезнено суетен в някои отношения, колкото с ангажимент към повода.
При него нямаше „как да е” и в такава ситуация.
Кирил Кръстев е най-галантният срещан от мен мъж. Беше ми
споделил, че в първи гимназиален клас силно авторитетен близък му
препоръчал: „Кирчо, влизането в обществото става с целуване на ръка”. С
предупреждението му към мен: За теб е късно! И той целуваше дамски
ръце. Често придружено с докосване на ръката над китката до към лакътя.
С пестелив и дискретен, но доходен коментар за някой детайл от облеклото
на дамата или на бижуто й. Ефектът винаги ме поразяваше. Отчитах го
като омекване на коленете – на дамата. И това без никаква сянка на
свалячество. Чисто рицарство. Много скоро след запознаването ни си
дадох сметка, че дамата получава по този начин това, заради което се е
пременила със съответната дреха и въпросното бижу. С две думи:
Забелязана е! Приемах Кръстев за проникновен познавач на дамската
психика. Дали заради това си отиде ерген? Въпросът за женитбата е стоял
един единствен път пред него в лицето на… Ще спестя лицето.
Два пъти правих списък под негова диктовка на жените, които държи
да са на погребението му. В най-тежки моменти от болестта му. „Искам
много жени и да плачат”. На погребението бяхме малко хора и повечето
мъже.
Елисавета Багряна му донесе за 75-я рожден ден букет от рози. Той
пристегна букета и го закачи на стената над леглото си – над главата.
Цветовете се мумифицираха, не се разпаднаха. Помислял съм си, че
последното, което вижда преди да заспи и първото – като се събуди, са
розите на Багряна. Този букет запази мястото си и в следващия, и в
последния му апартамент… Те бяха близки, може да се каже, семейному.
Сестра му и Багряна ходеха по театри и концерти: Снощи с Лиза
коментирахме еди-какво си, сутринта Лиза ми се обади, присетила се еди-
какво си… Може Петя Марангозова, сестра му – и да е казвала понякога
„Багряна”, но той никога не изрече фамилиарното „Лиза”. Само Багряна. С
такава интонация, че съм сигурен, че така е било и на млади години. „Бяха
останали с Матвей в Париж без пари, та им плащах два месеца вечерите” –
когато Багряна е с Матвей Вълев. Та като споменах думата „рицарство”,
като че ли то личеше най-вече в отношението към нея.
Две думи за работата му. Той имаше респектиращ вкус към новостта,
експеримента, авангардното. Изчакването на неговата интерпретация в
такава изложба беше спектакъл. Знаеше се, че той ще ситуира, ще
определи експеримента в контекста на сегмент от модерното изкуство. От
него се очакваше думата на видялия и премислил този сегмент. Той няма

да похвали нашенското изпълнение. Той ще го обясни. Длъжен съм да
припомня и друго. Улавяше светкавично леснотията и имитацията:
Достатъчно е да излезеш от класическия реализъм и си авангарден
художник. „Развеждам, разказваше, – зет си из Музея на модерното
изкуство в Париж и му обяснявам, обяснявам. И той по едно време: Ясно
бе, Кириле, ясно бе, ама това са паешки работи!” Толкова консервативно
устроеният Николай Марангозов. Спомняте си студията, където Никола
Георгиев противопостави неговата поезия на Вапцаровата. Тази реплика
беше кода му за негативна диагноза. Ще се обърне към мен в изложбата
при някоя картина, ще ми намигне и ще прошепне доверително: Паешка
работа. За имитативно изпълнение.
Димитър Грозданов каза в интервю по повод 110-годишнината на
Кръстев, че той „имаше навика да поставя всяко нещо в някакво
чекмедже”. Като изкуствоведчески подход. Кръстев знаеше за системната
теория, не беше я изучавал, но неговият подход беше системен. У него то
беше мирогледност. Чието следствие беше и пиететът му към естествената
история. Той обясняваше всяко земетресение като дипломиран геофизик.
Това му е образованието – естествена история. Със сигурност това му
образование е уплътнило същата мирогледност по отношение и на
художествените и духовни феномени. Но не образованието е в нейния
корен. Ще се повторя. Той виждаше задачата си като изкуствовед и
художествен критик не да хвали и да облича харесване и възторг в думи, а
да определя. Което неизбежно изисква посочване на мястото на факти и
явления и функционалната им роля в художествените процеси. Писах на
едно място по повод първия му том, че е глупаво Кръстев да се обявява за
анархист.
В този смисъл съм склонен да оправдая заглавието на тази книга –
като за съвкупност от определения. Професионализмът на Кръстев не би
понесъл това заглавие. Неговите колеги нямаше да му го простят, ако беше
жив. Смъртта понякога предпазва. Той имаше две големи творчески мечти.
Периодизация на българското изкуство и История на модерното изкуство
без „изми”. Първата не успя да осъществи до край. Написа някои неща,
нещо публикува. За втората не му стигнаха години. Състави съдържание
на два тома със свои по-кратки текстове, на които изглежда не им е писан
живот.
Първото, което виждам в тази книга, са неизмеримите усилия на
господин Милев и на издателство „Лист”. Убеден съм, че тези усилия си
заслужават.

Петко Тодоров

 

 

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите. Повече информация »

Разбрах