Пиша, за да отмъстя за моите хора – Нобеловата реч на Ани Ерно

« Всички новини

Откъде да започна? Задавала съм си този въпрос десетки пъти, взирайки се в празната страница. Сякаш трябваше да открия едно-единствено изречение, което да ми даде възможност да вляза в писането на книгата и да премахне всички съмнения с един замах – нещо като ключ. Днес, когато се сблъсквам със ситуация, която, след като първоначалният ступор е преминал – “наистина ли това се случва на мен?” – въображението ми представя по начин, който всява все по-голям ужас, ме обзема същата необходимост. Да намеря изречението, което ще ми даде свободата и твърдостта да говоря, без да треперя, на това място, на което ме поканихте тази вечер.

За да намеря това изречение, не е нужно да търся много далеч. То се появява мигновено. В цялата си яснота и жестокост. Лапидар. Неопровержимо. Написано в дневника ми преди шестдесет години. „Ще пиша, за да отмъстя за моите хора, j’écrirai pour venger ma race”. Това е ехо от вика на Рембо: „Аз съм плебей – вече цяла вечност”. Бях на двадесет и две години и учех литература в провинциален факултет, където в по-голямата си част учеха дъщерите и синовете на местната буржоазия. Гордо и наивно вярвах, че писането на книги, превръщането ми в писател, като последна в редицата на безимотни работници, фабрични работници и магазинери, хора, презирани заради маниерите си, акцента си, липсата на образование, ще бъде достатъчно, за да се поправи социалната несправедливост, свързана със социалната класа по рождение. Че една индивидуална победа може да заличи векове на господство и бедност – илюзия, която училището вече беше възпитало у мен благодарение на академичния ми успех. Как личното ми постижение би могло да изкупи всички претърпени унижения и обиди? Този въпрос никога не съм си го задавала. Имах няколко оправдания.

От момента, в който можех да чета, книгите бяха мои спътници, а четенето беше естественото ми занимание извън училище. Този апетит беше подхранван от майка ми, която между клиентите, в магазина си, четеше много романи и предпочиташе аз да чета, а не да шия и плета. Високата цена на книгите, подозрителността, с която се гледаше на тях в моето религиозно училище, ги правеше още по-желани. „Дон Кихот”, „Пътешествията на Гъливер”, „Джейн Еър”, приказките на Братя Грим и Андерсен, „Дейвид Копърфийлд”, „Отнесени от вихъра”, а по-късно и „Клетниците”, „Гроздовете на гнева”, „Погнусата”, „Чужденецът”: случайността, а не училищните предписания, определяше какво да чета.

Избирайки литературознанието, аз избрах да остана вътре в литературата, която се беше превърнала в най-ценното нещо, дори в начин на живот, който ме караше да се проектирам в романите на Флобер или Вирджиния Улф и буквално да ги изживявам. Литературата беше нещо като континент, който несъзнателно противопоставях на социалната си среда. И си представях писането като нищо по-малко от възможността да преобразявам реалността.

Не отхвърлянето на първия ми роман от две или три издателства – роман, чието единствено достойнство беше опитът му да намери нова форма – потисна желанието и гордостта ми. Това бяха житейски ситуации, в които тежестта на разликата между съществуването на една жена и на един мъж се усещаше остро в общество, в което ролите се определяха от пола, където контрацепцията беше забранена, а прекъсването на бременността – престъпление. Омъжена, с две деца, преподавателска длъжност и пълна отговорност за домашните дела, с всеки изминал ден се отдалечавах все повече от писането и обещанието си да отмъстя за своя народ. Не можех да прочета притчата „Пред закона” от „Процесът” на Кафка, без да видя формата на собствената си съдба: да умра, без да съм влязла през портата, направена само за мен, в книгата, която само аз можех да напиша.

Но това е без да се вземат предвид частните и историческите обстоятелства. Смъртта на баща ми, който почина три дни след като се прибрах вкъщи на почивка, работата ми като преподавател на ученици от работническа класа с подобен на моя произход, протестните движения навсякъде по света: всички тези фактори ме върнаха по непредвидени и близки пътища към света на моя произход, към моя „народ”, и придадоха на желанието ми да пиша качество на тайна и абсолютна неотложност. Вече нямаше илюзорното „писане за нищо” от двайсетте години; сега ставаше въпрос за това да се вникне в неизразимото в потиснатата памет и да се хвърли светлина върху това как е живял моят народ. Да пиша, за да разбера причините, вътре и извън мен, които са ме накарали да се отдалеча от моя произход.

В писането никой избор не е очевиден. Но тези, които като имигранти вече не говорят езика на родителите си, и тези, отцепили се от класата си, вече нямат съвсем същия език, мислят и се изразяват с други думи, са изправени пред допълнителни препятствия. Дилема. Те наистина усещат трудността, дори невъзможността да пишат на придобития, доминиращ език, който са усвоили и на който се възхищават в литературните произведения, всичко, което е свързано със света на техния произход, онзи първи свят, съставен от усещания и думи, описващи ежедневието, работата, мястото на човека в обществото. От една страна е езикът, на който са се научили да назовават нещата, с неговата бруталност и мълчание, например този на интимния обмен между майка и син в много красивия текст на Албер Камю „Между да и не”. От друга страна, това са моделите на възхищаващи, усвоени произведения, благодарение на които този първи свят се е отворил и на които те се чувстват задължени за своето издигане; които понякога дори смятат за своя истинска родина. Моите включват Флобер, Пруст, Вирджиния Улф. Никой от тях, когато се върнах към писането, не ми беше от полза. Трябваше да скъсам с „доброто писане” и красивите изречения – точно такива, каквито учех да пишат моите ученици – за да изкореня, покажа и разбера разрива, който минаваше през мен. Това, което спонтанно дойде при мен, беше шумът на един език, който изразяваше гняв и присмех, дори грубост; език на излишъка, бунтовен, често използван от унижените и оскърбените като единствен отговор на спомена за презрението на другите, за срама и срама от това, че се чувстват засрамени.

Много бързо ми се стори очевидно – до такава степен, че не можех да си представя друг начин да започна – да закрепя историята на разрива в социалното ми битие в ситуацията, която ме беше сполетяла като студентка, отвратителна ситуация, на която френската държава все още обричаше жените, необходимостта да търсят тайно прекъсване на бременността по съмнителни места в задните улички. И исках да опиша всичко, което се беше случило с тялото на моето момиче; откриването на удоволствието, менструацията. И така, без да го осъзнавам по онова време, тази първа книга, публикувана през 1974 г., очерта сферата, в която щях да ситуирам писането си – сфера, едновременно социална и феминистка. От този момент нататък отмъщението за моя народ и отмъщението за моя пол щяха да бъдат едно и също нещо.

Как може човек да разсъждава за живота, без да разсъждава и за писането? Без да се замисли дали писането укрепва или разрушава приетите, интериоризирани представи за съществата и нещата? Дали въстаническото писане със своето насилие и подигравки не отразява отношението на доминираните? Когато читателят е бил културно привилегирован, той е поддържал същия внушителен и снизходителен поглед към героя в книгата, както в реалния живот. Ето защо, първоначално, за да избегна този вид поглед, който, насочен към баща ми, чиято история щях да разкажа, щеше да бъде непоносим и, чувствах го като предателство, от четвъртата си книга нататък възприех неутрален, обективен вид писане, “плоско” в смисъл, че не съдържаше нито метафори, нито знаци на емоция. Насилието вече не се проявяваше; то идваше от самите факти, а не от писането. Намирането на думи, които съдържат както реалността, така и усещането, предоставяно от реалността, щеше да се превърне и да остане и до днес моя постоянна грижа в писането, независимо от темата.

Беше ми необходимо да продължа да казвам “аз”. В литературната употреба първото лице – това, чрез което съществуваме в повечето езици от момента, в който умеем да говорим, до смъртта – често се смята за нарцистично, когато се отнася за автора, а не за „аз”, представено като фиктивно. Струва си да си припомним, че „азът”, дотогава привилегия на благородниците, разказващи за подвизи в мемоари, във Франция е демократично завоевание на XVIII в., утвърждаване на равенството на индивидите и правото да бъдат субект на своята история, както твърди Жан-Жак Русо в този първи преамбюл на Изповедите: „И нека никой не възразява, че като човек от народа нямам какво да кажа, което да заслужава вниманието на читателите. […] В каквато и неизвестност да съм живял, ако съм мислил повече и по-добре от кралете, историята на моята душа е по-интересна от тази на тяхната”.

Не тази плебейска гордост ме мотивира (макар че, като казах това…), а желанието да използвам „аз” – форма, която е едновременно мъжка и женска – като изследователски инструмент, който улавя усещанията: тези, които паметта е погребала, тези, които светът около нас продължава да дава, навсякъде и през цялото време. Предпоставката за усещане се превърна за мен в ръководство и гаранция за автентичността на моето изследване. Но с каква цел? Не за да разкажа историята на живота си, нито за да се освободя от тайните му, а за да дешифрирам преживяна ситуация, събитие, романтична връзка и по този начин да разкрия нещо, което само писането може да осъществи и може би да предаде на съзнанието и спомените на другите. Кой би могъл да каже, че любовта, болката и скръбта, срамът не са универсални? Виктор Юго пише: „Никой от нас няма честта да живее живот, който е само негов. Но тъй като всички неща се преживяват неумолимо в индивидуален режим – „това се случва на мен” – те могат да бъдат прочетени по същия начин само ако „аз”-ът на книгата стане прозрачен, в известен смисъл, и „аз”-ът на читателя я заеме. Ако това „аз”, казано по друг начин, стане трансперсонално.

Така схванах ангажимента си към писането, който не се състои в това да пиша “за” определена категория читатели, а в това да пиша “от” опита си на жена и имигрант от вътрешността на страната; и от все по-дългата ми памет за годините, които съм изживяла, и от настоящето, безкраен доставчик на образи и думи на другите. Този ангажимент, чрез който се обричам на писане, е подкрепен от вярата, превърнала се в увереност, че една книга може да допринесе за промяна в личния живот, да помогне да се разбие самотата на преживяното и потиснатото и да даде възможност на съществата да преосмислят себе си. Когато неизразимото е извадено наяве, то е политическо.

Виждаме го днес в бунта на жените, които са намерили думите, за да нарушат мъжката власт, и които са се надигнали, както в Иран, срещу най-архаичната ѝ форма. Пишейки в една демократична страна обаче, продължавам да се чудя за мястото, което жените заемат в литературното поле. Те все още не са придобили легитимност като създатели на писмени произведения. Има мъже по света, включително в западните интелектуални сфери, за които книги, написани от жени, просто не съществуват; те никога не ги цитират. Признанието на работата ми от Шведската академия е знак на надежда за всички жени писатели.

В изваждането на бял свят на социалното неизразимо, на онези интернализирани властови отношения, свързани с класата и/или расата, а също и с пола, които се усещат само от хората, които пряко изпитват тяхното въздействие, се появява възможността за индивидуална, но и за колективна еманципация. Дешифрирането на реалния свят чрез лишаването му от визиите и ценностите, които езикът, целият език, носи в себе си, означава да се преобърне установеният ред, да се нарушат йерархиите.

Но аз не бъркам политическото действие на литературното писане, което зависи от възприемането му от читателя, с позициите, които се чувствам принудена да заемам по отношение на събития, конфликти и идеи. Израснах като част от следвоенното поколение, след Втората световна война, когато писателите и интелектуалците се позиционираха спрямо френската политика и се включваха в социалните борби като нещо естествено. Днес е невъзможно да се каже дали нещата щяха да се развият по различен начин, ако те не бяха изказали мнението си и не се бяха ангажирали. В днешния свят, в който множеството източници на информация и бързината, с която преминават образите, обуславят форма на безразличие, да се съсредоточиш върху изкуството си е изкушение. Но междувременно в Европа се надига идеология на оттеглянето и затварянето, все още прикрита от насилието на империалистическата война, водена от диктатора начело на Русия, и постоянно набираща сила в досегашните демократични страни. Основана на изключването на чужденците и имигрантите, на изоставянето на икономически слабите, на наблюдението на женските тела, тази идеология изисква от мен и от всички онези, за които стойността на човешкото същество винаги и навсякъде е една и съща, да бъдем изключително бдителни.

С присъждането ми на най-високото литературно отличие, което може да бъде присъдено, се хвърля ярка светлина върху работата, която се състои от писане и лични изследвания, извършвани в самота и съмнение. Тази светлина не ме заслепява. Не смятам за индивидуална победа Нобеловата награда, която ми беше присъдена. Нито от гордост, нито от скромност я възприемам в известен смисъл като колективна победа. Споделям гордостта си от нея с онези, които по един или друг начин се надяват на по-голяма свобода, равенство и достойнство за всички хора, независимо от техния пол или полова принадлежност, цвят на кожата и култура; и с онези, които мислят за бъдещите поколения, за опазването на Земята, където жадните за печалби малцина правят живота на всички популации все по-непригоден.

Ако се върна назад към обещанието, дадено на двадесет години, да отмъстя за моя народ, не мога да кажа дали съм го изпълнила. Именно от това обещание и от моите предшественици, трудолюбиви мъже и жени, измъчвани от задачи, заради които са умирали рано, получих достатъчно сила и гняв, за да имам желанието и амбицията да им отредя място в литературата, сред този ансамбъл от гласове, който от най-ранна възраст ме съпътстваше, давайки ми достъп до други светове и други начини на съществуване, включително този на бунта и желанието да го променя, за да впиша гласа си като жена и социален дезертьор в това, което все още се представя като пространство на еманципация – литературата.

 

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите. Повече информация »

Разбрах