Покушението над Салман Рушди на 12 август по време на лекция в САЩ потресе литературния свят. Години наред британският писател от индийски произход се налагаше да се крие след излизането на книгата му “Сатанински строфи”, защото аятолах Рухола Хомейни издаде фетва, която го осъди на смърт. Беше предложена и награда за онзи, който убие Рушди. Четири години след присъдата преводачът Любомир Илиев със съдействието на нидерландската преводачка на “Сатанински строфи” се среща с британския писател в строго пазения дом на Рушди в Лондон. Публикуваме неговия разказ за тази среща, защото е важно да покажем съпричастност точно в този момент, когато състоянието му е тежко, а свободата на словото – заплашена за пореден път.
Марайке Емеис ме погледна изпитателно, преди да посегне към телефона:
– Сигурен ли си, че си даваш сметка и за риска, който поемаш?
Въпросът ѝ ми беше отправен в упор. Познавах я добре и бях наясно, че тя, холандската преводачка на “Сатанински строфи” от Салман Рушди, има всички основания да ми го зададе. Защото много преди да я помоля да присъствам на уговорената ѝ среща с автора, който вече четвърта година се крие от екзекуторите на Хомейни, бях научил за сложните сътресения в собствения ѝ живот след излизането на нейния превод: за внезапната известност, така неприсъща на един преводач, ала натрапена ѝ от настойчивостта на жадната за зловещи сензации жълта преса, особено след ритуалните покушения над японския и италианския преводач на романа; за анонимните заплахи по телефона, че наближавал и “нейният час”; за негодуванието на съседите, настояващи да се изсели от квартала; за съмнителната привилегия да разполага с “персонален полицай”, когото при необходимост (“ако усетя, да речем, нож между ребрата си”) да потърси по всяко време на денонощието…
Признавам, че идеята да се срещна с Рушди бе рожба най-вече на откровено любопитство: за възможна враждебност от страна на фанатизирани привърженици на исляма изобщо не бях помислял. Едва сега, когато Марайке – една сред малцината, на която преследваният автор има пълно доверие – чакаше да чуе моя окончателен отговор, ми просветна, че приключението, в което се впускам, може би не е съвсем безобидно – инак толкова много издателства по света не биха се въздържали от публикацията на книгата, други не биха я издали полулегално, трети не биха спестили името на преводача… Не съм герой, нито авантюрист – мина ми през ума да се откажа. Но в същото време осъзнах, че ми се предлага възможност, която надали щеше да се повтори някога.
Уникалността на шанса надви краткото ми колебание. Кимнах утвърдително.
Марайке Емеис набра един номер в Лондон. В Скотланд ярд.
Полетът от Амстердам до Лондон трае малко повече от час. След още толкова време, съпроводени от двама цивилни служители на британската полиция, прекрачихме прага на дома, където в момента живееше Салман Рушди. Не стигнахме до него веднага – посрещнаха ни други късо подстригани момци с очебийно издути отзад якета; нужно ли е да добавям, че техни колеги ни правиха дискретна компания дори по време на разговора с писателя?
Не крия, че очаквах да видя лице на пленник, изтерзан и изнервен от непрекъснатото криене. Нищо подобно: нашият прочут домакин се оказа личност, която излъчваше вътрешно спокойствие и духовна енергия. Жилището, където го заварихме, бе двадесетото или тридесетото негово обиталище за последните три и половина години, но непрекъснатите смени на адреса вече бяха престанали да му правят впечатление. В тази ненормална обстановка, която едва ли е по силите на всеки, 44-годишният възпитаник на Кеймбридж прави опит – очевидно успешен – да живее нормално, доколкото това изобщо е възможно, Извънмерно много му помага обстоятелството, че е белетрист по природа, който не може да диша без литературата: ето защо всекидневието му се състои от четене, писане, разговори по телефона, благодарение на които по-леко понася уединението си. Но в началото на принудителната му изолация контакти с външния свят почти не са съществували, тогава разговор като нашия изобщо не би бил възможен. Сега е по-друго. Не че положението на преследвания автор е станало по-сигурно (неотдавна наградата за главата му бе увеличена на един милион долара, а специална група от наемни убийци си бе поставила и стодневен срок за изпълнението на “поръчката”) – просто според Рушди единственият начин човек да се противопостави на тероризма е да не допусне да бъде тероризиран. И тъй като не желае да живее като затворник, писателят си позволява напоследък не само да приема повече гости, но дори да напуска жилището си – ту за коктейл по повод излизането на някоя книга, ту за пътуване отвъд океана (естествено в строго секретен самолет, който каца само на строго секретни летища и при строго секретна програма на срещите му…).
Излязъл в края на 1988 г., романът “Сатанински строфи” предизвика ненавистта главно на иранските фундаменталисти като “оскърбление против исляма, пророка и корана”. Според автора, аятолах Хомейни очевидно се е познал в книгата, не е харесал квалификацията “жив камък” и е произнесъл смъртната присъда.
Роден в космополитния Бомбай, Салман Рушди израства в семейство на мюсюлмани, но освен че веднъж в годината посещава с родителите си джамията, за друго съприкосновение с религията не може да се говори. Наистина семейството не слагало на трапезата си свинско месо, но главно защото в Бомбай то твърде трудно се намира. Имали прислужница християнка, повечето приятели на бъдещия писател също не били мюсюлмани; колкото до алкохола, изискването на корана за пълно въздържаше също не се съблюдавало прекалено строго.
– А при тази моя постоянна смяна на адресите аллах положително вече ми е загубил дирите, тъй че едва ли ме наблюдава – усмихва се Рушди и отпива от уискито.
Черният хумор, твърде добре познат от романите му, явно не го е напуснал и в този особено черен отрязък от живота му.
Атмосферата на толерантност и истинското светско възпиташе, което бъдещият автор получава в семейната среда, се оказва от голямо значеше за него по-късно, в училището му в Англия.
Опитът, събиран през тези години и умножен по-сетне, е заложен в основите на скандалния роман. В него се говори за двойствената природа на чужденеца, за взаимното проникване на религиите и културите, за любовта и смъртта, за Лондон и Бомбай… Но фундаменталистите виждат в “Сатанински строфи” единствено сквернословие срещу Мохамед, представен като лъжепророк “без време за скрупули”, макар зараждането на исляма като религия да е само една от темите на творбата. Никой не пожелава да обърне внимание на другия, далеч по-важен за автора аспект; преселенията на народите като акт на обновление.
– Какво да се прави – въздъхва Рушди, – книгата бе замислена и изпълнена не като философски трактат, а като сатиричен роман…
Но както и да бях представил създаването на исляма, фундаменталистите все щяха да бъдат недоволни. Пък и от какво ли са били доволни някога? Нима не палят магазини за обувки, защото обувките в тях не им харесват? Единственият им стремеж е да не изпуснат от контрола си корана, понеже така контролират и много други неща. Но кой им е дал право да се разпореждат с корана, както те смятат за добре? Та той е и наш, на останалите мюсюлмани, и ние държим да говорим за него нормално, включително с хумор. Впрочем най-неприличните вицове за пророка идват тъкмо от Иран.
Настоявам да ми каже поне един, но Рушди махва с ръка – малко ли са му неприятностите… Тогава го питам дали някога е мислил да спре разпространението на романа.
– Никога! – отсича той. – Имам собствена ценностна система, която не допуска спирането на която и да било книга. Върху фундамента, наречен “свобода на словото”, се гради всичко останало. Това, че сегашното напрежение е настъпило не по моя вина, не означава, че ще престана да вярвам в истинските стойности. Ако човек е свободен да казва единствено нещата, с които и останалите са съгласни, това за мен не е никаква свобода. И нима едно напрежение може да бъде избегнато или омекотено, когато за него не се говори? Ако мълчим, за да не дразним някого, особено когато той би реагирал с насилие, се обричаме на автоцензура. А както сочи европейската история, автоцензурата свършва с фашизъм. Ненавиждам например хора, които крещят расистки или националистически лозунги и за да се боря с тях, се ангажирах политически. Но социален мир няма да настъпи, ако по някакъв начин устата им бъде насилствено запушена. Много по-важно е противоречията между спорещите страни да бъдат назовани. Това е и една от задачите на литературата.
От годините, прекарани в Индия и Пакистан, писателят познава разрушителната сила на религиозния фундаментализъм, включително за икономиката. В това отношение ислямизирането на Пакистан например има според него далеч по-гибелни последици от въвеждането на военната диктатура в страната: не може за стопанските проблеми на двадесети век да се използва като панацея коранът, написан през седми век. Ето защо на петнайсетгодишна възраст Салман Рушди скъсва и без друго тъничките връзки със своята религия, като си купува сандвич със – свинска! – шунка и го изяжда…
На това място не се стърпявам и му припомням декемврийските дни на 1990 г., когато официално обяви, че наново се смята за мюсюлманин и се връща в лоното на исляма. Вътрешно тържествувам и се гордея със забележката си, защото очаквам тя да го притесни.
– Това навярно бе най-голямата грешка в живота ми – отвръща Рушди без заобикалки. – Защо съм я допуснал ли? Ами поставете се за миг в моето положение. Най-много ме болеше, че пред хората, за които винаги съм писал и от чиято среда произхождам, бях оклеветен като враг. Исках – и все още искам – да направя нещо, с което да им покажа, че не съм този, за когото ме представят. И тъй като гледам на “Сатанински строфи” като на диалог за възникването на една религия, си рекох, че за да мога успешно да аргументирам възгледите си, би трябвало на свой ред да навляза в пространството на тази религия и да подхвана вътре в него диалога с ответната страна. Оказа се обаче, че жестоко съм се заблуждавал – изобщо не ставам за тази работа. Озовах се в плен на представи, които нямаха нищо общо с моите. Макар и породена от най-добри намерения, грешката си беше грешка. Вместо да изцери раните ми, тя ме запокити на несвойствено за мен място. Разбрах окончателно, че съм писал “Сатанински строфи” от позицията на немюсюлманина. Смятам Мохамед за твърде значителна личност, за изключителна историческа фигура, а исляма – за единствената сред големите световни религии, чието зараждане е писмено документирано. Ето защо продължавам да твърдя, че той следва да се изучава като историческо събитие, а тъкмо на това фундаменталистите се стремят да попречат. За тях коранът е словото, което Бог е внушил на пророка, следователно е неприкосновено. Само че, доколкото ни е известно, Бог говори и други езици, не само арабски.
Спомням си, че едно от най-новите есета на Салман Рушди завършва с изречението “Животът ни учи кои сме.” На какво ли са го научили годините на криене?
– На това, че съм в състояние да понеса всичко, че съм по-жилав, отколкото съм си представял. Научих се отчетливо да разграничавам кое е важно и кое – не. Научих се не само да живея като мишена на толкова много омраза, но и осъзнах цялата опасност от идеологическото тесногръдие. Защото хора, които смятат, че единствени знаят как следва да бъде устроен светът, са наистина опасни.
По-нататък бях само слушател: Марайке имаше куп въпроси, свързани с превода на последната книга на Салман Рушди.
На сбогуване не разменихме адресите си. Не само от съображения за сигурност: просто беше безсмислено, понеже предстоеше поредното прехвърляне на писателя в друго жилище.
– Не съжаляваш, нали? – побутна ме Марайке в самолета, който същата вечер ни понесе обратно към Амстердам. И додаде:
– След всяка среща със Салман се чувствам по-самоуверена и силна. Нали ми става ясно колко са смешни собствените ни грижи и вопли…
Сепнах се.
Марайке Емеис удивително точно бе изрекла тъкмо онова, което занимаваше мислите ми.
Амстердам – Лондон – София
ЛЮБОМИР ИЛИЕВ
